Това заяви в интервю за ФрогНюз журналистката Анна Заркова. Повод за

Това съобщи в изявление за ФрогНюз журналистката Анна Заркова. 

Повод за него е премиерата на книгата й " Свободни в словото ", която споделя историите на седем проверяващи публицисти в България - Асен Йорданов, Огнян Стефанов, Валя Ахчиева, Миролюба Бенатова, Генка Шекерова, Николай Стайков, Георги Тамбуев.

Ето и цялото изявление: 

Госпожо Заркова, по какъв начин и за какво на бял свят се появи книгата “Свободни в словото ”?

Когато приветствах приятелите и сътрудниците си на премиерата на тази книга, преднамерено не я нарекох “моята книга ”. Най-интересните разкази в нея не са написани, а записани от мен. В тях всички събития са същински, а хората приказват със своя глас и на своя език. Тези хора са публицисти - Асен Йорданов, Огнян Стефанов, Валя Ахчиева, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Николай Стайков, Георги Тамбуев. Всички те са забележителни телевизионни водещи, кореспонденти, редактори… Най-забележителното в тях обаче е това, което те не са. 

Те не са просто някакви наемни служащи във вестници, уеб сайтове и малките екрани. Не са някакви писари, глашатаи и съветници на всякакви големци. Те са майстори на това суровото и непокорното говорене и писане - солта в специалността на журналиста, без която тя е безвкусна. Онова особеното - дивото говорене и писане, при което имаш дързостта да крещиш и от време на време плащаш за тази своя смелост с години. От него стават най-интересните публикации и филми, които притеглят и задържат за няколко дни вниманието на читателите и феновете. Но следствията могат да траят с години. 

На премиерата ме попитаха и какво е баналното писане. За такова се смята това, за което може и да не се оповестява. В колегията има една приказка: От репортажи за влакове, които идват в точния момент, няма смисъл. Има, имало е и ще има публицисти, които тъкмо такива репортажи обичат да пишат. Или най-малко нямат нищо срещу да го вършат непрестанно - ден за ден и от заплата до заплата. 

Не желая да споделям нещо неприятно за тези хора, които се изявяват единствено и само в този журналистически род. Но това не е напълно безобидно и безвредно. 

Защо? 

Крие риск да се откажеш. Да предадеш гордостта си от занаята, който другояче допуска храброст, почтеност, прозорливост и гений. Риск да се предадеш или да се продадеш на някой от тия, които си купуват публицисти. 

Това ли убива публицистиката в България? Жива ли е въобще? Това, за което говорите като че ли е доста симптоматично за средата у нас. Бунтарското писане като че ли е доста нишово.

Нишово е, да. Разказите на героите в книгата, пък и на доста други публицисти, които наподобяват на тях, разкриват от първо лице механизмите, посредством които цензурата в медиите се освобождава от тези дръзките и неуместните - когато не съумява да ги опитоми. Тези разкази демонстрират по какъв начин те съумяват да продължат (някои даже с риск за живота си) да снимат, да пишат, да описват за корумпираната власт, превзетата страна, купените медии, кривите огледала.

Търсенето на вести не е лесна работа. Лесно е вземането им - когато някой ти ги подава. Интервюирането също не е елементарно, макар че наподобява обикновено в профил - репортерът държи пред устата на някого микрофон, а оня дава отговор. Но по този метод какво изявление се получава? Лошо. Добро изявление се получава тогава, когато се разменят мисли и познания сред питащия и отговарящия. Да си добър слушател е решаващо - да можеш да уловиш всяка дума като риболовец и да изтеглиш идната. За това би трябвало освен шанс, само че и гений. 

Липсата на този гений е очевадна. Ще я познаете като гледате по малкия екран по какъв начин водещата се взира във въпросите, написани от редактора като млад поп в Евангелието - прекъсва отговорите, бърза да вмъкне своите лични разсъждения, кокори се, възклицава, кима, разсейва събеседника и феновете си. Не е елементарна работа публицистиката. 

Определено не е. Но и написването на такава книга не е елементарна работа. Какво искахте да кажете с нея на своите читатели? 

Написах книгата от любов към занаята и хората, които му се отдават. Исках да послужи за материално доказателство, че е има, имало е и ще има публицисти, които не се предават. Писах тази книга и от паника, че журналистическата специалност напоследък губи от своята прелест, смисленост и авторитет. 

Медиите били огледалото на света… Казал го е някой човек, който е бил несъмнено интелигентен, само че за България доста малко важи. Представете си - събуждаш се с мисълта, че си приключил заплатата, не си платил парното, детето не е признато в яслата, тъй като няма места, сипваш си вчерашното студено кафе, включваш тв приемника и гледаш някакво розово студио - с едни фризирани журналистки по къси ръкави и високи токчета и костюмирани министри, които ни твърдят, че по благополучие страната ни няма равна.

Професията ни обичайно би трябвало да събира хората с високо обучение, гражданска храброст, престиж и гений. Но в последно време много постоянно се цялостни с дилетанти или дами, които обслужват званието “мисирки ” или “баничарки ”. Дами и господа, които се показват за водещи и проверяващи публицисти, само че приказват, без да слушат, пишат, без да четат и преписват, без да им мигне окото, някакви недодялани компромати, които минават за техни разкрития. 

Кой е отговорен за тази загуба на авторитет и функционалност на публицистиката да бъде четвъртата власт - публицистите, обществото, че го толерира или политиците, които редовно работят за покоряване на медиите? Споделена ли е отговорността?

Мисля, че е споделена. Цензурата и автоцензурата са заболявания, от които медиите и работещите в тях боледуват като от рак. Първите признаци се показват в това, че се задраскват избрани думи и изрази, които могат да причинят стеснение у мощните на деня - или ти персонално, или основният ти редактор. Болестта я има и в напреднал етап - цялостен надзор над избрани медии, в които не се позволява никаква рецензия против властта. Това заболяване не е Божа работа. Причинено е от хора в съучастничество. Лекува се. Но има и евтаназия, себепогубване. Когато самичък се оставяш в редакцията жив да те умъртвят. Но не всички са такива.

Черногледо обаче наподобява бъдещето на журналистическата специалност. Възпитават ни в университетите, че публицистиката е четвъртата власт, задава публичния ред, само че в един миг се сблъскваш със средата в България и не можеш да направиш. Как младите публицисти да се оправят с това възприятие на изтощение? 

Познато ми е това възприятие на изтощение от по-първите години в занаята. Познато ми е и друго възприятие, което наподобява на това - прегарянето, умората, изтощението, мигрената. Синдром на професионалното привършване - burnout. Ужасно е неприятно - с пристъпи на тромавост, цинизъм, самооценка, блян към опустошение на постигнатото. Казваш си “Няма да отивам на работа, няма да вървя в редакцията, напущам я тая тежка и неблагодарна специалност, ще си виждам децата, няма да чета нищо ”. Да не четеш значи и да не пишеш. И ти става още по-гадно. Чувстваш се непотребен. Друг е въпросът, че закъсваш за пари. 

И по някое време някак излизаш от рецесията. Как? С повече работа. Същата работа, на инат на психиатрите и психолозите, които предлагат промяна на заниманията. Не е мъчно да се върнеш. Ние не сме шепа хора. На премиерата на книгата ми видях доста сътрудници, които се разделиха с публицистиката - едни наложително, други напуснаха редакциите поради възрастта. Имаше и доста, които не престават да работят. 

Ако си публицист по предопределение, не можеш в никакъв случай да бъдеш “бивш ”. Журналистиката е специалност, която постоянно носиш със себе си, дружно с неутолимото любознание и желанието да споделиш, където и да си - телефонът е постоянно с теб, диктофонът е постоянно в чантата. Това е специалност, която не може да се работи без предопределение. А то е несъмнено като това да си куче надзирател на истината, на обществото, коректив на властта. 

Има медии, в които публицистиката се употребява обаче като куче надзирател на властта. Но това са краткотрайни феномени. Те не са пуснати свише, а са дело на хората. Те са тези, които могат да поправят това, което са развалили. 

Колко мъчно е това да се направи в България? 

Журналистиката е самотна работа. Написала съм го и в книгата. Журналистът, в случай че не е държан на каишка и не е на хранилка, е човек уединен и уязвим. Знам го, тъй като упражнявам специалността към този момент 30 години. Журналистът е самичък в това, което прави, даже да е в многолюдна редакция. Още повече, в случай че е получил инструкции да го направи по метод, по който не би го направил другояче. Точно тогава се усеща най-самотен, най-объркан, от време на време и най-отчаян.

Но когато обичаш публицистиката - все е незабавна работата и няма доста време за обезсърчение. Едва до момента в който пишех тази книга разбрах, че съм престояла в тази специалност доста години. Не разбираш по кое време минават годините - минали са незабелязано, до момента в който бързаш да следиш новините, да пишеш информация, мнения, да правиш следствия и да се бориш да излязат всички черно на бяло. 

Минали са незабелязано годините в непрестанното ми очакване, че с това, което пиша, ще трансформира най-малко парченце от нашия свят и той ще стане по-хубав - ще изчезнат от политиката очевидните некадърници, крадльовци, лъжци. Още съм в очакване, не изгубвам вяра. Може и да я изгубвам, само че не преставам да го върша това, тъй като е вярно. Знам по какъв начин е вярно да се упражнява тази специалност и го върша, каквото и да ми коства. Това е инстинкт. И освен у мен, а и от тези публицисти, чиито истории описвам в тази книга. И на доста други, които наподобяват на тях.

Тази книга е написана за публицистите, които следват пътеките на специалността и ги обичат, тъй като те са техни. За тях е написана. Не е написана за другите, които не наподобяват на тях, и публицистиката за тях е просто копанка, цялостна с черен хайвер или самун.

изявление на Джесика Вълчева